Колко пъти сме отговаряли „Добре съм“, когато всъщност сме искали някой да ни попита още веднъж? Колко често сме премълчавали тревогите си, за да не притесняваме близките си, да не изглеждаме уязвими или просто защото не сме намирали подходящите думи?
Понякога зад привидното спокойствие се крият умора, страх от отхвърляне и силна нужда да бъдем разбрани. Но когато мълчанието продължи твърде дълго, то постепенно ни отдалечава както от другите, така и от самите нас.
За неизказаните емоции, страха да покажем истинските си чувства и пътя обратно към вътрешното равновесие разговаряме с психолога Таня Мезева.
Коя е Таня Мезева?
Таня Мезева, позната и с името Станка Мезева, е магистър по психология и магистър по социални дейности, с професионален опит в социалната сфера и подкрепата на хора, преминаващи през различни житейски трудности. Практикува психологическо консултиране в Горна Оряховица, където помага на хората да откриват собствените си отговори в пространство на доверие, приемане и разбиране.
Освен с професионалната си дейност, Таня е позната и като творец — пише поезия, рисува и обича българските народни танци. Творчеството е важна част от нейния начин да намира баланс, вдъхновение и връзка със себе си.
В този разговор тя ни напомня, че невинаги е необходимо веднага да намерим решение. Понякога най-важното е просто да си позволим да кажем как се чувстваме.
Г-жо Мезева, защо често казваме „Добре съм“, когато всъщност не сме?
Таня Мезева: Според мен това често е социален рефлекс. Фразата е отговор на формалния въпрос „Как си?“, на който също толкова формално отговаряме: „Добре съм“.
Понякога не искаме да натоварваме останалите със собствените си грижи и проблеми. Да обясним как се чувстваме изисква доверие, време и много душевна енергия, а невинаги разполагаме с тях.
Често „Добре съм“ е и стена, зад която крием уязвимостта си, за да не бъдем погрешно разбрани, осъдени или отново наранени. Зад тези две кратки думи може да стои цяла неизказана история.
Г-жо Мезева, откъде идва страхът да покажем истинските си чувства?
Таня Мезева: Най-често страхът идва от ранното детство, когато сме били критикувани или пренебрегвани от значимите за нас хора. Така постепенно се научаваме, че е по-безопасно да мълчим, отколкото да покажем какво преживяваме.
Страхът от отхвърляне също е причина да крием чувствата си. Ако в миналото, след като сме разкрили душата си, някой не ни е разбрал и ни е отхвърлил, това оставя горчив опит, който ни кара да се затваряме в себе си.
Влияние оказват и обществените нагласи. Културните табута също имат значение, защото обществото често бърка уязвимостта със слабост или нестабилност. Всъщност, за да назовем истинските си чувства, се изискват смелост, осъзнатост и доверие.
Какво се случва с нас, г-жо Мезева, когато дълго премълчаваме емоциите си?
Таня Мезева: Продължителното потискане на емоциите може да се отрази неблагоприятно както на психичното, така и на физическото ни здраве. Възможно е да се появят главоболие, безсъние, хронична умора, раздразнителност, тревожност и потиснатост. Постоянният самоконтрол изчерпва вътрешните ни ресурси и може да допринесе за емоционално прегаряне.
Продължителният стрес поддържа организма в състояние на готовност и може да повиши нивата на кортизола. Тялото често започва да изразява онова, което душата дълго е премълчавала.
Ако продължително трупаме емоциите си, се превръщаме в своеобразна „тенджера под налягане“. Напрежението се натрупва, докато не избухнем заради нещо съвсем дребно. Понякога този взрив е насочен навън, а друг път навътре — под формата на тревожност, потиснатост или психосоматични оплаквания.
Г-жо Мезева, защо понякога най-трудно споделяме именно с хората, които обичаме?
Таня Мезева: Парадоксално е, но понякога човек споделя по-лесно с непознат. Спомням си времето, когато влаковете бяха с купета по осем души. По време на пътуванията често ми се случваше да слушам много лични истории, разказвани от напълно непознати хора.
Непознатият няма предварително изграден образ за нас, а вероятността отново да го срещнем е малка. Затова пред него сякаш няма какво да губим.
С близките е различно. Тяхното мнение е важно за нас и се страхуваме да не ги разочароваме или да не ни приемат за слаби. Искаме да запазим образа на стабилен и сигурен човек, който сме изградили пред тях. Боим се, че истината може да наруши равновесието в отношенията ни.
Понякога премълчаваме и защото желаем да предпазим любимите си хора от тревога и болка. Опитваме се да бъдем техни закрилници, но така неусетно оставаме сами със собствената си тежест.
Как да открием своя „импулс за живот“, г-жо Мезева, когато сме емоционално изтощени?
Таня Мезева: Дори когато сме на ръба на силите си, можем постепенно да възстановим своя импулс за живот. Това обаче невинаги става само с воля. Понякога първата крачка е просто да признаем: „Не съм добре и имам нужда от помощ“.
Пътищата към възстановяването са различни за всеки човек:
- Чрез грижа за тялото — достатъчно сън, пълноценно хранене, движение и време за почивка.
- Чрез поставяне на здравословни граници — да казваме „не“ на ангажиментите и отношенията, които непрекъснато изчерпват силите ни.
- Чрез малки, приятни занимания — рисуване, писане, танци, туризъм, градинарство, музика или срещи с хора, с които се чувстваме спокойни и приети.
- Чрез връщане към малките смислени неща — разходка, слънчев лъч, любима песен, разговор или една изпълнима задача за деня.
- Чрез среща с психолог консултант или психотерапевт, който да ни изслуша без осъждане и да ни помогне да разберем преживяванията си, да видим различна перспектива и постепенно да възстановим вътрешните си опори.
Импулсът за живот невинаги се завръща като силен пламък. Понякога започва като малка искра — едно желание, една надежда, една протегната ръка. Но и най-малкият пламък може отново да даде светлина.
Г-жо Мезева, какво бихте казали на човек, който отдавна мълчи, но има нужда да бъде чут?
Таня Мезева: Твоето мълчание може би дълго те е пазило, но днес вече те изолира. Твоят глас има значение, а чувствата ти са истински и заслужават да бъдат чути.
Не е нужно да бъдеш силен през цялото време. Не е нужно да преминаваш през всичко сам. Споделянето на болката не те прави слаб — то те прави човек.
Когато си готов, направи първата крачка и проговори. Някъде има човек, който ще остане до теб, ще те изслуша без осъждане и ще ти помогне отново да намериш пътя към себе си.
Понякога първата крачка към промяната е просто да бъдеш чут.
Благодарност от екипа на MONOVITAL
Благодарим на Таня Мезева за откровения и вдъхновяващ разговор, за вниманието към човешките преживявания и за напомнянето, че грижата за себе си започва с готовността да чуем собствения си вътрешен глас.
В MONOVITAL вярваме, че истинският „Импулс за живот“ се крие не само в грижата за тялото, но и в смелостта да разпознаваме чувствата си, да търсим подкрепа и да си позволим да бъдем истински.